Психотерапията в България: минало и настояще

Атанасов Н., Станчев Д. (2013). Психотерапията в България: минало и настояще. Българско списание по психология, бр. 1-4.

ПСИХОТЕРАПИЯТА В БЪЛГАРИЯ: МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ

Никола Атанасов, Димо Станчев

Резюме: Статията представя развитието и сегашното състояние на психотерапията в България като наука, терапевтична практика и професия. В годините межу двете войни една малка група от хора прави опит да въведе у нас психоанализата; по същото време възникват и някои специфично български психотерапевтични методи. След установяването на комунизма разпространението на психотерапията спира за известно време; през 60-те години интересът към психоанализата се възражда у някои психиатри, а през 70-те и 80- те на миналия век техни последователи – отново малка група от специалисти – възобновяват практикуването на психотерапия. През 1988 година в София се провежда първата международна конференция по психотерапия у нас, а през 1989 започва първото обучение по международни стандарти. Понастоящем съществуват обучителни програми по повечето от най-важните психотерапевтични методи. Повечето психотерапевтични сдружения членуват в Българската асоциация по психотерапия, която подготвя проектозакон за психотерапията, целящ да я регламентира като висококвалифицирана професия.

PSYCHOTHERAPY IN BULGARIA: PAST AND PRESENT

Nikola Atanassov, Dimo Stantchev

Abstract: The development and the current situation of psychotherapy in Bulgaria are outlined with regard to their scientific, therapeutic and profesisonal aspects. Between the first and the second world war a small group of psychiatrists, psychologists and others tried to introduce the practice of psychoanalysis in Sofia. During the same period some Bulgarian psychiatrists created psychotherapeutic methods of their own. During the communist era the practice of psychotherapy vanished almost completely, but in the 60-ies the interest in psychoanalysis flared up again. During the 70-ies and the 80-ies another small group of young professionals started practicing psychotherapy. In 1988 an international conference on psychotherapy took place in Sofia – the first one on Bulgarian soil. In 1989 the first training according to international standards began. At present we have training programs in all the main psychotherapeutic modalities. The majority of the psychotherapeutic societies are members of the Bulgarian Association of Psychotherapy; this association is preparing a law- draft with the purpose to make psychotherapy a regulated profession.

1 Макар че става дума за развитието на съвременната психотерапия у нас, в тази статия не се споменават имената на хората, допринесли за това развитие, които продължават да практикуват – включително и на тези, посветили се на психотерапията още преди 1989 година. Причината е, че статията няма претенциите да бъде едно подробно и задълбочено изследване, а по-скоро да набележи основните етапи в развитието и сегашното състояние и техните особености. За повече информация относно личностите, участвали в описаните процеси, читателят може да се обърне към посочената литература.

От медицински необяснимите оплаквания на пациентите в края

на 19 век и тревожно-депресивните прояви на съвремието ни, които в безпомощността си обобщено назоваваме „стрес”, през житейските и възрастовите личностови кризи на „динамичния” ни свят и травматичните последици от военните трагедии, белязали целия 20 век

– всички тези форми на душевно страдание, често „говорещи” единствено чрез и през тялото и неговите симптоми, са извикали на живот и специфичните подходи, позволяващи те да бъдат „чути”, разбрани и адресирани по начин, позволяващ адекватното им терапевтично повлияване.

Психотерапията успява да отговори по задълбочен и адекватен начин на тези страдания, свързани със специфично човешките потребности и желания за саморефлексия и себеразбиране, за удовлетворяващи афективни взаимоотношения и автентична междуличностна среща, за личностово израстване и пълноценен живот, изпълнен със значим личен смисъл.

Явявайки се научно обоснована система за „терапевтично повлияване на психичните и личностови разстройства с психологични и психотелесни методи и подходи”, в своето развитие психотерапията се опира на, но и ясно се отграничава както от медицинските подходи на психиатрията и неврологията, ангажирани основно с биологичния и невронален субстрат на „нервните” и психичните заболявания и с тяхното медикаментозно повлияване, както от научно-приложната психология, насочена към изучаване и задълбочаване на разбирането за характеристиките и функциите на психиката в нейното развитие и адаптационни възможности, така и от социалната работа, стремяща се към пряко въздействие върху социалната среда и директно подпомагаща взаимодействието на индивида със социалните институции.

Съчетавайки аспекти на точните науки с елементи от тълкувателното херменевтично познание, психотерапията се включва решително в полето на онези научни дисциплини, които преразглеждат ограниченията на „обективните” линейни причинно-следствени допускания, и се стремят да интегрират в своята методология разбирането, че не съществуват обективни факти и резултати сами по себе си, неповлияни както от самия метод на изследването, така и от неизбежната субективност в преценката на изследователя.

Затова можем да кажем, че психотерапията не само подкрепя процесите на личностно израстване и развитие по посока на автономия и право на личен избор, (независимо как той може да бъде оценен, от гледна точка на психотерапевта!), но и се включва в глобалното движение за развитие и преразглеждане на научната и социалната методология и практика в епохата на модерното и пост-модерно общество.

Като формат на приложение психотерапията може да бъде индивидуална, на двойката (вкл. фамилна), както и групова. Може да бъде само словесна или да включва и тялото, както и пресъздаването на редица ситуации от реалния или фантазмен живот на пациента. Да използва музика, рисувални или други средства, подпомагащи самоизразяването и себеразбирането. Да бъде краткосрочна или продължителна, орентирана основно към намиране на решение или насочена към процес на вътрешно преосмисляне и себеразбиране. Търсеща разкриване на психичните конфликти или стремяща се към тяхното потискане. Като цяло, симптоматичното подобрение не се разглежда като достатъчно и задължително условие за ефективността на психотерапията, която по-скоро е насочена към подпомагане на индивида, двойката или групата да развитие достатъчен психичен капацитет за бъдещо самостоятелно справяне.

Ако приемем, че психотерапията като лечение по психичен път, базирано върху теории за функционирането на психиката, се появява благодарение на д-р Зигмунд Фройд в края на 19 век, то може да кажем, че в България започва да навлиза приблизително 100 години по-късно – след 1990 година.Дотогава у нас тази дейност е обект на интерес от отделни групи хора – като първите от тях се появяват още по времето на Фройд.

Както е известно, след отделянето си от Османската империя България е много изостанала държава: по-голямата част от населението е неграмотно, има малко училища, малко учители, няма болници и лекари. По-малко известно е, че първият приют за психично болни у нас отваря в 1889 година (Миленков и Попов, 1983); през 1902 година има само две психиатрични отделения и един приют (Данаджиев, 1912) в една страна с 4 милиона души население.

По това време в Европа се появяват психологията и психоанализата. Забележително е, че няколко млади българи, заминали да учат в чужбина, започват да се интересуват от тези нова идеи.

Шестима българи са изучавали психология в Лайпциг в лабораторията на Вилхелм Вунт (Tögеl, 1983). Това са Никола Бобчев, Иван Шишманов, Кръстьо Кръстев, Цветан Радославов, Никола Алексиев (който създава първата лаборатория по експериментална психология в България) и Спиридон Казанджиев (който става най- влиятелният представител на психологията на Вунт у нас). Лекарят Никола Кръстников изучава психиатрия и неврология в Париж и Санкт Петербург и в последствие започва да се интересува от лечение с психологически методи. Малко преди Първата световна война Младен Николов завършва докторска дисертация в Берлинския университет и се въодушевява от психоанализата.

Между двете световни войни

През 1921 година Никола Кръстников става инициатор на създаването на Психологическото дружество в София към Софийския университет. В него наред със Спиридон Казанджиев и Младен Николов се включват двама руски емигранти – Николай Попов, професор по психиатрия и неврология, и Иван Кинкел – доцент (по- късно професор) по социология, икономика и право. Другите двама членове са асистентът по психология Михаил Димитров и адвокатът Димитър Бочев (виж Атанасов, 1997).

Изглежда поне в един начален период сбирките на тази група са били посветени на психологическите методи за лечение, преди всичко на психоанализата. Д-р Кръстников е изпращал пациенти на Николов, който ги е „анализирал” и е представял случаите пред дружеството. Тъй като няма писмени свидетелства е трудно да се каже как точно е работил той. Някои частични описания на терапевтични сесии се съдържат в една статия на Иван Кинкел (Kinkel, 1922, виж също по- долу): от тях става ясно, че поне някои от пациентите на Николов са имали налудности и халюцианиции (което не е неочаквано, като се има предвид, че са лежали в психиатрия). Знаем обаче, че по онова време психоаналитиците, включително самият Зигмунд Фройд, са смятали, че психоанализата е неприложима при психотични пациенти. Също така по време на сесиите Николов е използвал „асоциативния тест” на К.Г.Юнг, което не се допуска от утвърждаващата се вече тогава стандартна аналитична техника. Вижда се, че той и колегите му се опитват да интерпретират асоциациите на пациента без да взимат предвид съпротивата и пренасянето – така, както са работили първите последователи на Фройд.

С въпросната статия Иван Кинкел си спечелва международно признание. Тя се нарича „За психологичните основи и произхода на религията” и е публикувана в психоаналитичното списание „Имаго”, а в последствие е преведена на шведски и руски (Колев, лична комуникация). В тази статия, силно повлияна от „Тотем и табу” на Зигмунд Фройд, се разглеждат възможностите да се прилага психоаналитичния метод за разбиране на произхода на религиозните вярвания. Тя съдържа оригинален принос: редица препратки към митовете и легендите на славяните. Благодарение на нея Кинкел е приет за член на международната психоаналитична асоциация (по онова време са приемани и неаналитици).

Психологическото дружество в София съществува кратко време: твърде скоро различията в мненията между неговите членове стават непримирими. Разделителната линия изглежда е отношението към психоанализата. Двамата психолози, които не са работили с пациенти – Казанджиев и Димитров – обявяват психоанализата за несъвместима с емпиричната наука. На страниците на списание

„Философски преглед” М. Димитров още в средата на 20-те години застава на позиции, които може да се определят като радикално отхвърляне на психоанализата (виж Атанасов, 1997). Инициаторът на дружеството д-р Кръстников създава собствен психотерапевтичен метод, напомнящ катарзисната техника на Бройер и Фройд от предпсихоаналитичната епоха, която нарича „репродукция на патогенни афективни преживявания” или „спонтанни репродукции” (Кръстников, 1983). Накратко, този метод се базира върху схващането, че емоционалните разстройства се преживяват от забравени спомени; целта на метода е да се възпроизведе спомена заедно със съпровождащите го телесни и афективни преживания. Пациентът е релаксиран, лежи на кушетка, лекарят поставя ръката си на челото му; допускането е, че след няколко минути спонтанно ще се съживят телесните усещания, свързани с патогенния спомен и след като лекарят започне да задава въпроси, ще помогне на пациента да си припомни афективните и представни компоненти на спомена. Очевидно не се имат предвид спомени, които са динамично изтласкани от гледна точка на психоаналитичната теория.

Изглежда че Младен Николов е продължил да анализира пациенти и през 30-те години. Тогава няколко привърженика на психоанализата правят нов опит да се организират и създадената от тях група остава активна до началото на Втората световна война. Един от

членовете на тази група – д-р Андрей Андреев – описва накратко дейностите й по следния начин: „Чрез реферати, психоанализи, хип- нози и разисквания удовлетворявахме жаждата си за знания” (Андреев, 1946). Може да се предположи, че групата е имала по-скоро дискусионен характер и въпросите, свързани с въвеждането на психотерапевтична практика, не са били на дневен ред. Най-много усилия групата е влагала в популяризирането на психоанализата. Нейните членове са писали статии, давали са интервюта във вестници и списания и са изнасяли открити лекции (виж Атанасов, 1997). Статиите им – както и тези на Психологическото дружество в София – са написани на „обективиращ” език: за психичните структури се говори така, сякаш имат материална реалност (виж също Tomov and Atanassov, 1995), поради което се създава впечатлението, че спецификата на психоанализата като метод за изследване на субективността остава скрита за тях.

Извън психоаналитичния кръг двама други видни български психиатри създават през 30-те години собствени психотерапевтични техники. Кирил Чолаков нарича своята техника – представляваща разновидност на хипнозата – „декапсулация”, а методът на Никола Шипковенски се нарича „освобождаваща психотерапия” и – както подсказва името – целта му е да предизвика преживяване на катарзис2. През същия период двамата публикуват предимно на страниците на сп.

„Философски преглед” статии, в които се разглеждат психоаналитични тези (виж Атанасов, 1997). Те обаче не застават на позициите на психоанализата. К. Чолаков публикува през 1947 г. своята книга

„Психоанализата на Фройда в критично осветление”, в която прави опит за критична оценка на основните психоаналитични концепции. Една кратка глава в същата книга е посветена на разпространението на психоанализата у нас.

В обобщение: През 20-те и 30-те години на миналия век психотерапията, практикувана в България, е наподобявала от една страна предпсихоаналитичните техники на Йозеф Бройер и Зигмунд Фройд – хипноза и катарзис, а от друга – „дивата психоанализа” на първите последователи на Фройд. Психотерапия се е провеждала от съвсем малко на брой хора, предимно в психиатрични отделения. Никой от практикуващите не е имал обучение за психотерапевт в

2 Шипковенски е описал метода си в книга, публикувана на немски език (Schipkowensky 1965).

съвременния смисъл; „психоаналитиците” не са имали собствена анализа, а психиатрите са прилагали създадени от самите тях методи.

Психотерапията в кома

Втората световна война и последвалият я комунистически режим спират за известно време по-нататъшното развитие на психотерапията в България. През 50-те години психоанализата и дори психологията биват обявени за „буржоазни науки”; една опростена („марксистка”) версия на рефлексологията на И.П.Павлов се превръща в единствената „наука” за човешкото поведение. Според нейната основна догма психика не съществува, а само „висша нервна дейност”, базирана върху вродени и условни рефлекси. Все пак обаче някои психиатри продължават да прилагат психотерапевтични техники: Ангел Кръстников – син на Никола Кръстников, използва създадения от баща му метод, а Атанас Атанасов работи с модифицирана негова версия, теоретично базирана върху рефлексологията на Павлов.

Събуждането

През 60-те години психиатърът Христо Димитров се превръща в свързващо звено между предвоенните психотерапевти и новото поколение, което в последствие въвежда съвременната психотерапия в България. Д-р Димитров загубва зрението си в следствие на мозъчна операция и е принуден да прекрати психиатричната си кариера. Партийното бюро на болницата го натоварва да критикува психоанализата от марксистка гледна точка. За да изпълни поставената задача, той събира около себе си група млади психиатри, които започват да издирват психоаналитични текстове и да му ги четат (Kamen, 1992). По този начин те придобиват познания за психоанализата и превеждат основните психоаналитични понятия на български език. Един от тези млади психиатри е Николай Колев, който през 1968 година успява да емигрира в Швеция и по-късно става психоаналитик и аналитик-обучител на Шведското психоаналитично дружество*.

Друг колега на д-р Димитров – Георги Каменов – започва да се интересува от психоаналитична групова терапия. Той установява връзки с швейцарският психотерапевт Раймонд Батегай, който го насърчава да прилага групова терапия като заместител на индивидуалната психоанализа. През 1973 година той е назначен на работа в Психиатричната клиника на Медицинска академия в София;

там събира около себе си малка група студенти, дава им базисно обучение по групова терапия и ги запознава с психоаналитични концепции като пренос и обратен пренос, обучителна анализа и супервизия. Така той вдъхновява едно ново поколение от психотерапевти, мнозина от които продължават да играят важна роля в съвременната българска психотерапия.

Партийните органи преценяват дейността на д-р Каменов като потенциално опасна; той е подложен на преследване и напуска страната през 1978 година. Няколко години по-късно под името Джордж Кеймън става психоаналитик в Ню Йорк. Умира твърде млад през 2006 година.

У нас е много известен телевизонният сериал „Адаптация”, но по-малко известно е, че прототип на главния герой във филма д-р Банков е именно Георги Каменов. На Третата национална конференция по психотерапия през 2008 година гост беше изпълнителката на главната женска роля Ели Скорчева.

Петъчният колегиум

След като д-р Каменов напуска страната неговите ученици създадоха постоянен семинар по психотерапия (наричан „Петъчен колегиум по психотерапия”), който продължи дейността си до 1985 година. Участниците в него се срещаха всеки петък, за да дискутират теоретични проблеми и да провеждат взаимна супервизия. Занимаваха се предимно с групова психотерапия, черпейки теоретични познания преди всичко от направения от самите тях превод на „Техниката и практиката на груповата психотерапия” от Ървин Ялом3.

Участниците в петъчния колегиум разбираха психотерапията като взаимодействие между хора (терапевт/и и пациент/и), насочено към постигане на личностова промяна у пациента. От тази гледна точка психотерапевтичното въздействие зависи от личностовото развитие на самия терапевт, което се постига чрез лична терапия. Така

3 Книгата на Ялом, смятана за най-добрия учебник по групова писхотерапия, така и не се появява на български език, макар междувременно да е преведена на множество други. Забележително е, че през последните години името на Ялом отново се появи у нас, но този път в неговото амплоа на писател. „Хермес” издаде „Проблемът (на) Спиноза”, а неотдавна „Колибри” пусна известния му роман „Когато Ницше плака”, в който се разказва за Фридрих Ницше като фиктивен пациент на Йозеф Бройер; действащи лица са още Лу Андреас-Саломе и Зигмунд Фройд.

се обосновава необходимостта от обучение по психотерапия, в което личната терапия е основен компонент, наред с работата под супервизия и осигуряването на условия за такова обучение се превърна в цел, към която много от участниците започнаха да се стремят.

Въпреки трудностите младите ентусиасти успяваха да поддържат контакти с редица психотерапевти от западни страни. Например през 1982 Дайана Уолър от Лондон проведе групово обучение по арттерапия в сега вече несъществуващия санаториум Самораново, което представляваше група за себепознание. През 1984 двама гръцки психотерапевти – Джордж и Васо Василиу – посетиха България и поставиха началото на професионални взаимоотношения с български колеги, които продължават и до ден днешен (с техните наследници). Други контакти бяха установени по време на конгресите по групова психотерапия в Загреб (1986) и по фамилна терапия (Прага, 1987).

Интересно е, че по редица белези работата на Петъчния колегиум може да се сравни с работата на Психологическото дружество в София от 20-те години и на групата от 30-те: представлява малка група (средно 10-15 участници) от предимно психиатри и психолози, включваща също така представители на други поприща (напр. Иван Кинкел е бил икономист и социолог; в Петъчния колегиум участва и юристът Филип Димитров4). И в двата случая се касае за ентусиасти, отдадени на психотерапията и желаещи да въведат в обществото нещо ново и непознато дотогава. Докато обаче групите отпреди Втората световна война провеждат предимно популяризаторска дейност и накрая се разпадат, голяма част от членовете на колегиума от 80-те години стават професионални психотерапевти и допринасят за въвеждането на съвременната психотерапия в България. Един важен фактор, разбира се, който им помага в това начинание, е разпадът на комунистическата система след 1989 година.

4 Филип Димитров, макар и с юридическо образование, се интересува от психоанализа и психотерапия и е един от учениците на Георги Каменов. Известно е, че през 1992 година той става министър-председател на България. През есента на 1992 д-р Каменов (Джордж Кеймън) се завърна за първи път в България след емигрирането си и остана 6 месеца. Забележително е, че през цялото време на престоя му той бе атакуван в някои периодични издания, бе заплашван и дори един вестник го подкани да напусне страната. Очевидно е, че именно свързването му с Филип Димитров бе причина за тези яростни атаки.

Международната конференция

по психотерапия през октомври 1988 в София

Наред с неофициалната психотерапия през 80-те години

съществуваха – макар и много малко наброй – кабинети по психотерапия на лекари-психиатри, които практикуваха предимно хипноза и някои от споменатите по-горе български методи. Двама от тези психиатри – Атанас Атанасов и Алекси Алексиев – участваха в т.н. Работна група на психотерапевтите от социалистическите страни (РГПСС), която представляваше официалната международна организация на Източноевропейските психотерапевти от времето на комунизма.

РГПСС беше създадена през 1970 година по инициатива на чешкия психотерапевт Милан Хаузнер. В началото на 70-те години в бившите т.н. „социалистически” страни психотерапията бе започнала да се възражда, след като през 50-те години е била забранена във всички тях в следствие на въдворяването на учението за висшата нервна дейност като единствено правилно обяснение на психичното и възприемането на догмата, че психиката не съществува, понеже не притежава материален субстрат.

Всъщност в страни като Унгария и Чехия практикуването на психоанализа не престава дори през 50-те и 60-те години. Макар и малко на брой, отделни психоаналитици (някои от тях получили подготовката си преди Втората световна война) продължават да практикуват в нелегалност (виж напр. Kutter, 1995)5. В Унгария влиянието на психоанализата остава толкова силно, че още по времето на комунизма там се създава психоаналитичен институт, който през 1984 година бива приет в Международната психоаналитична асоциация. В ГДР и Полша психотерапията започва да се възражда през 60-те години (в Източна Германия благодарение на усилията на няколко психиатри и психолози, получили психоаналитична подготовка в Западен Берлин преди построяването на стената през 1961 година). В ГДР през 70-те години се създава специализация по психотерапия, аналогична на медицинските специалности и се

5 Интересна подробност е, че един млад психиатър от Прага – Станислав Гроф – който през 60-те години се обучава в нелегалност като психоаналитик, през 1967 година емигрира в САЩ и в последствие създава т.н. холотропна терапия или холотропно дишане, един от основните методи на трансперсоналната психотерапия (виж също Гроф, 2000).

разкриват около 40 клиники по психотерапия. Единствено в бившия СССР съвременната психотерапия започва да навлиза едва в края на 80-те години.

Както отбелязахме, по това време в България „официалната” психотерапия се свежда до прилагането на хипноза и спонтанните репродукции на Кръстников в един изцяло медицински контекст: разчита се преди всичко на релаксиращите и катарзисни ефекти на тези методи, без да се вземат предвид личностовите характеристики на пациента (с изключение на неговата „внушаемост”) и без по никакъв начин да се търси връзка с психологията.

От тази гледна точка може да оценим ролята, която РГПСС изиграва за развитието на българската психотерапия, като положителна. В тази група преобладава личностоцентрираното (т.е. психологическото) схващане на психотерапевтичното действие. Макар и прикрито, се възприемат идеите на психодинамиката (показателно е, че секретар на групата през 1988 година беше унгарският психоаналитик Дьорд Хидаш). Постепенно се стига до възприемането на идеята за унифицирано обучение по психотерапия, базирано върху личностното развитие на терапевта. Предимно немски и полски психотерапевти създадоха т.н. групи за собствен опит, които бяха насочени към себепознание на участващите в тях бъдещи терапевти. През 1989 година за първи път и двама българи се включиха в такава група; съществуването й – както и съществуването на РГПСС – беше прекратено след падането на Берлинската стена.

Друг важен принос на тази група беше провеждането на нейния VІ симпозиум през октомври 1988 година в София. Симпозиумът, в чието организиране се включиха активно членовете на Петъчния колегиум, се превърна в значително международно събитие. Проведе се в Народния дворец на културата с няколкостотин участника, немалка част от които от Западна Европа и САЩ, между тях водещи терапевти в своята област – например Луиджи Онис от Италия, който понастоящем е почетен председател на Европейската асоциация по фамилна терапия (ЕFTA). Научната програма беше много разнообразна, представиха се множество психотерапевтични школи, някои от които все още неизвестни в България.

Особено важно беше, че в конференцията участваха както тези психотерапевти от Западна Европа, които вече се бяха ангажирали с развитието в България – като Дайана Уолър и съпрузите Василиу –

така и други, например Йоран Йогбери от Швеция – на които им предстоеше да изиграят важна роля при въвеждането на съвременната психотерапия в България. В конференцията участва и Николай Колев от Стокхолм, за когото споменахме, както и младият психоаналитик Габор Сьони от Унгария, който много години след това – през 2012 година – вече като аналитик-обучител стана член на комисията на Международната психоаналитична организация, наблюдаваща създаването на обучителна програма по психоанализа в България.

Тук трябва да отбележим, че преди това – през 1986 година – няколко млади български психотерапевти бяха успели да участват в конференцията на Международната асоциация по групова психотерапия (IAGP) в Загреб и бяха успели да поканят Йоран Йогбери и Габриеле Вийзман-Брун от Берн, Швейцария, да започнат обучение на психодраматисти в София. Това обучение стартира шест месеца след конференцията – през април 1989 година – с група от 10 българи (известна като София І), в по-голямата си част участници в описания по-горе Петъчен колегиум, и продължи до септември 1994 година, създавайки първите психотерапевти в България, обучени по международни стандарти.

Развитие на психотерапевтичните модалности

Психоанализа и психоаналитично ориентирана психотерапия

През 1991 година една група от шестима психиатри, психолози, един историк и един филолог основаха група, която нарече себе си

„Българско психоаналитично общество”. Повечето от участниците в него нямаха за цел да получат психоаналитично обучение, а да работят за създаването на атмосфера, благоприятстваща приемането на психоанализата у нас. Групата установи контакти с Международната психоаналитична асоциация (IPA) и Европейската психоаналитична федерация (EPF), благодарение на които стана възможно включването на български участници в работата на Източноевропейския комитет, създаден от тези две организации с цел да работи за постепенното въвеждане на обучение по психоанализа в източноевропейските страни.

По време на своето кратко съществуване тази група установи също така контакти с Института по психоанализа към Университета

„Й.В.фон Гьоте” във Франкфурт на Майн. Някои от участниците в нея създадоха Департамент за поведенчески науки към Новия български

университет, от който в последствие възникна Българския институт за отношения между хората. Първоначално този департамент създаде психодинамично ориентирана програма по клинична социална работа и в сътрудничество с Центъра за психоаналитични изследвания на Университета в Кент и с института Grubb в Лондон организира провеждане на срещи по групови отношения по модела на т.н. Лестърски семинари по групови отношения.

Друга група бе създадена през 1995 година по инициатива на българин, обучаващ се в Парижкото психоаналитично дружество. Някои участници в тази група също се включиха в организираните от гореспоменатата Източноевропейска комисия семинари и летни школи, които предоставяха богати възможности за взаимен обмен между аналитици-обучители от западните държави и техните източноевропейски колеги. Същата година започна програма за обмен с френски психоаналитици, в която основен участник беже д-р Жерар Люка от Центъра „Алфред Бине” в Париж. Той започна да посещава България два пъти годишно, изнасяйки лекции, провеждайки клинични семинари и консултации. През 1999 година тази група се регистрира официално като Група за развитие на психоаналитичната практика в България. През същата година някои от членовете на групата започнаха да преподават в новооткритата Магистърска програма по клинична психология – психоаналитична перспектива, към Нов български университет. Те също така си поставяха за цел да получат цялостно обучение като психоаналитици.

Такова обучение стана възможно, когато през 2002 година Източноевропейската комисия на МПА и ЕПФ създаде Психоаналитичния институт за Източна Европа „Хан Грьон-Пракен” (PIEE) със задачата да подпомогне постепенното създаване на психоаналитични институти в страните от бившия съветски блок. PIEE започна да приема за обучение източноевропейски кандидати, след като беше разрешен големият проблем с провеждането на лична анализа. Решението бе т.н. „анализа-совалка”, при която кандидатът пребиваваше в града, в който живее аналитикът му, за средно 2 месеца в годината и провеждаше по 2 наместо по една аналитична сесия на ден. Трима от бъдещите български аналитици преминаха през такава анализа. Наред с това PIEE организираше супервизията на контролните случаи на кандидатите и провеждаше зимни и летни школи. Две летни школи – през 2002 и 2005 година – се проведоха в България, в Боровец.

Една част от българските кандидати имаха възможност да

проведат личната си анализа по обичайния модел – 4 сесии седмично. Това стана възможно, след като българинът аналитик-обучител от Шведското дружество д-р Николай Колев, се завърна в България в края на 2001 година и остана тук до 2005, анализирайки 9 български кандидати.

През 2008 година 4 българи завършиха психоаналитичното си обучение и през следващата година бяха приети за директни членове на IPA – т.е. получиха международно призната квалификация като психоаналитици. Преди тях такава имаше само колегата, завършил Парижкия институт. Наличието на такъв брой аналитици направи възможно създаването на т.н. Учебна група към IPA, която през 2011 година избра да се нарича Българско психоаналитично общество (това название не е свързано с групата от 1991 година, макар някои от участниците в тази група да са и съоснователи на новата). Понастоящем обществото включва вече 10 психоаналитика, директни членове на IPA, работи върху създаването на учебна програма по психоанализа в сътрудничество с комисия на IPA (с председател Габор Сьони, виж по-горе) и върви по пътя към превръщането си в психоаналитичен институт според стандартите на международната организация.

Лаканиански психоанализа

През 1995 година четирима лаканиански (последователи на френския психоаналитик Жак Лакан) психоаналитици за първи път посещават София. През 1997 Фондация „Психотерапия 2000” организира френско-българска среща по Лаканианска психоанализа и кани няколко аналитици от Espace Analytique, Париж. В следващите три години се провеждат семинари и започва общ проект между психоаналитичната група Аналитично пространство (представяна от Патрик Деларош) и Центъра за психосоциална подкрепа в София с финансовата подкрепа на Френското външно министерство (Димитрова, 2001). Целта на проекта е да се обучат българи в подхода на Аналитично пространство; дейностите включват теоретични и клинични семинари, супервизия, лична анализа, клинични стажове в Париж и др. Понастоящем в тази група, регистрирана като Фондация

„Българско психоаналитично пространство” има трима завършили обучението си психоаналитици.

През 1999 друга група започва да си сътрудничи с лаканианската организация „Фройдистко поле” (Champe Freudienne). С участието на няколко члена на тази организация, включително дъщерята на Жак Лакан Жудит Милер започва обучителният семинар

„Да растеш без родители”, предназначен за сътрудници на домовете

„Майка и дете”. Някои участници в групата също започват лична анализа във Франция. През 2006 година е създадена “Група Фройдистко поле в България” с цел да съдейства за опознаването, изучаването и разпространението на психоанализата с лаканианска ориентация. Създават се се контакти и обмен с европейските инстанции на Фройдистко поле и със Световната асоциация по психоанализа. През 2012 година групата се трансформира в структура на Нова Лаканианска Школа – НЛШ (Школа на Световната асоциация по психоанализа); названието й се променя в „Българско общество за лаканианска психоанализа” – БОЛП. Понастоящем в тази група има също трима завършили обучението си психоаналитици. Близка до БОЛП е Асоциацията «Дете и пространство», която работи с деца в перспективата на приложната психоанализа с лаканианска ориентация.

Подходът на Карен Хорни

През 90-те години една българска психоложка завършва психотерапевтичната програма на Института Карен Хорни в Ню Йорк, обучаващ в подхода на междуличностната психоанализа. След установяването си в София психоложката отваря частна практика и преподава известно време в НБУ, след което се прехвърля на друго поприще.

Юнгианска анализа и аналитично ориентирана психотерапия

През 1992 година в София шестима психолози и психиатри създават група за Юнгианска анализа. Групата започва да провежда редовен теоретичен семинар, който през 1996 година се трансформира в група за себеразвитие. Българското общество „К.Г.Юнг” е учредено през 1999 година като организация на професионалисти, които извършват терапевтични, обучителни, изследователски и други дейности, свързани с аналитичната психология на Карл Густав Юнг (Байчинска, 2001). През 2005 година сдружението се преименува в Българското общество аналитична психология „К.Г.Юнг”.

През май 2000 година, след посещение на председателя на

Международната асоциация по аналитична психология (IAAP) д-р Луиджи Зоя дружеството получава статус на „развиваща се група” към ІААР. Финансовата подкрепа на международната организация създава нови възможности за професионално израстване и развитие на членовете му. Започват да се осществяват следните дейности:

четиригодишна програма “К.Г.Юнг (междукултурен обмен: София 2001-2004)” с участието на юнгиански аналитици от Швейцария, Германия, Франция и Великобритания. Два пъти в годината се предлагат тридневни уъркшопи на различни теми от аналитичната психология, допълвани от еднодневни уъркшопи 3- 4 пъти в годината;
през октомври 2001 година започва обучителна програма по пясъчна игрова терапия, водена от юнгиански аналитик;
превод и разпространение на произведенията на К.Г.Юнг;
редовен семинар с презентации на членове на дружеството върху принципа да се въвеждат теоретични идеи на преживелищно равнище – чрез психодрама или активно въображение.

През 2003 година с финансовата подкрепа на ІААР се провежда международна конференция “Пресътворяване на света. Трансформативната сила на изкуствата и играта в психотерапията”. В нея взимат участие повече от 100 юнгиански аналитици и арт-терапевти от повече от 12 страни – Англия, САЩ, Щвейцария, Германия, Израел, Бразилия, Полша и др.

През октомври 2007 година започва 4 годишна обучителна програма за юнгиански психотерапевти, със съдействието на ІААР, свързващото лице на БОАП с ІААР д-р Ерел Шалит, д-р Хелга Томас, д-р Андреас фон Хайдволф и други юнгиански аналитици. Предстои сертифициране на първите български юнгиански психотерапевти.

Системна фамилна терапия

Както споменахме по-горе, системната фамилна терапия бе въведена в България от гръцките терапевти Джордж и Васо Василиу от Института Антропос в Атина през 80-те години. Тогава някои от учениците на Георги Каменов и участници в Петъчния колегиум решиха да се обучат като семейни терапевти. През 1994 година те създадоха Психотерапевтичния институт за социална екология на личността (ПИСЕЛ), който разработва обучителна програма по

системна терапия и работи върху различни проекти в общността. През същата година, след посещение в София на Джефри Зайг, ученик на Милтън Ериксън, се основава М.Х.Ериксон Институт – София, който има за цел да разпространява Ериксоновите подходи в психотерапията в България. Друга подструктура на ПИСЕЛ наред с този институт е Психосоциалният институт за семейството, който е Тренинг институт от Камарата на тренинг институтите по фамилна терапия към Европейската Асоциация по фамилна психотерапия (EFTA).

През 1995 към Новия български университет се открива магистърска програма по фамилна терапия, която представлява обучителна програм с продължителност 4 години. Организатор е д-р Златка Михова от гореспоменатия институт БИОХ, в сътрудничество с Института за фамилна терапия и клиниката Тависток в Лондон (Михова, 2000). Тази програма наскоро бе преобразувана и не съществува повече в този вид.

През 1998 бе създадена Българската асоциация по фамилна терапия. Понастоящем тя има 47 члена и е част от EFTA. Целта й е да въведе и поддържа стандарти за обучение, отговарящи на тези на EFTA и Европейската асоциация по психотерапия (ЕАР). Асоциацията взе участие в изготвянето на Закона за защита на детето и на новия Семеен кодекс. Тя поддържа връзки с други професионални сдружения като това на социалните работници, на детските психиатри и т.н.

Личностноцентриран подход на Карл Роджърс

Трима български специалисти са получили през 90-те години обучение в личностноцентрирания подход, но не са създали сдружение и нямат обучителна програма.

Психодрама

По-горе описахме как започна обучението по психодрама у нас. В началото на 90-те години по инициатива на Габриеле Вийзман-Брун започват работа още две обучителни групи по психодрама, известни като София ІІ и София ІІІ. Треньорите, работещи със София ІІ, се сменят относително често, но основен преподавател става Йорг Бургмайстер от Швейцария. София ІІІ работи предимно с Ела-Мей Шерън и Бернхард Ахтерберг от Германия (Станчев, 2000). В течение на годините в обучението се включват и преподаватели от други страни като Канада, Аржентина, Белгия, Австралия и САЩ.

През 1990 година участниците в групата София І основават

Българското дружество по психодрама и групова терапия (БДПГТ), към което по-късно се присъединяват и другите две групи. БДПГТ е националният клон на Психодрама института за Европа със седалище в Мюнхен. През 1993 година БДПГТ организира в София Втората годишна среща на този институт. През 1998 година дружеството приема стандарти за обучение по психодрама, съвместими с тези на Европейската федерация на организациите, обучаващи по психодрама – FEPTO (Тарашоева, 2000) – и става член на тази институция.

Понастоящем у нас има 5 института, акредитирани да обучават по психодрама: Институт за психодраматични практики „Хирон”, Институт по психодрама, индивидуална и групова психотерапия

„Бернхард Ахтерберг”, Психодрама център „Орфеус”, Фондация

„Психотерапия 2000” и Център за култура и дебат „Червената къща”. Техните дипломи се признават от FEPTO.

Музикотерапия

През 1994 година Джоузеф Морено от Университета Меривил в Сейнт Луис, САЩ, провежда първото обучение по музикотерапия в София. През 1995 година е учредена Българската асоциация по музикотерапия (БАМ). БАМ започва да организира въвеждащи семинари по музикотерапия, а в последствие и обучителна група по метода на Бони „Направлявано с музика въображение” (Guided Imagery and Music – GIM) с преподавателски екип от Сан Франциско, САЩ. Същевременно се провеждат група за собствен опит за музиканти и обучителни групи по музикотерапия (Томов, 2000). Включцват се преподаватели от различни страни. БАМ е член на Британската асоциация по музикотерапия, на Европейската конфедерация по музикотерапия и на Световната асоциация по музикотерапия. Осъществява национални и международни конференции и семинари и участва в професионални форуми в чужбина. През 2008 година стартира четиригодишна обучителна програма „Музикотерапевтични подходи в психотерапията”.

Неорайхианска аналитична психотерапия

Неорайхианската аналитична психотерапия е създадена от швейцарският лекар, психолог и антрополог Валдо Бернаскони (Алгафари, 2000). Тя е базирана върху теорията на Вилхелм Райх и е

повлияна от З. Фройд, Ал. Лоуен, Фр. Пърлз и К. Роджърс. Прилагат се както словесни, така и телесни интервенции.

Българското неорайхианско психотерапевтично дружество (БНПД) е основано през 1999. Първите негови терапевти са обучени в рамките на програма, организирана в сътрудничество между Институт по психология и психотерапия в Дюселдорф, Софийския университет и Медицинския университет в София и подкрепяна от Международната академия за развитие на културата и науката, която стартира през 1994 година.

Понастоящем в дружеството членуват 23 дипломирани психотерапевти, заедно с други, които се намират в процес на обучение. Дружеството е член на Европейската асоциация по психотелесна терапия (EABT). То предлага програма за обучение по телесно ориентирана психотерапия, отговаряща на стандартите на Българсакта асоциация по психотерапия (БАП – виж по-долу). Тази програма се осъществява от Института по психотелесна психотерапия със седалище град София, който от 2012 е акредитиран от ЕABT.

БНПД инициира и провежда също така поредица от семинари, лекции, интервизии и една конференция.

Позитивна психотерапия

Методът на позитивната психотерапия е създаден от Носрат Пезешкян – немски лекар от ирански произход; представлява разновидност на кратка психотерапия. В България бива въведен от д-р Арно Ремерс, референт за Източна Европа на Международния център за позитивна психотерапия (ICPP) със седалище във Вийзбаден, Германия. През 1992 година д-р Ремерс организира курс за обучение в град Варна.

Дружеството за позитивна психотерапия в България (ДППБ) е основано през 1993 година; то е второто по-големина национално дружество в рамките на ICPP след руското (Бончева, 2000).

„Към настоящия момент през обучителните модули, предлагани от ДППБ са преминали над 12600 души, предимно психолози, лекари, педагози и учители, социални работници. Те ползват познанията си в метода като психотерапевти или в рамките на тясната им професия. Интернационални сертификати за придобити умения за работа с метода на позитивната психотерапия притежават 97 души. Те се

издават от Световната асоциация по позитивна психотерапия (WAPP) след съответна форма на защита.

Званието „позитивен психотерапевт” и съответен сертификат носят 51 души. Нови 20 души са пред приключване на последния модул на своето обучение като психотерапевти. Сертификат за базисни треньори са получили – 7 души; за майстор-треньор – 8.

В квалификацията на психотерапевти ДППБ следва унифицираната и приета от EAP обучителна стандартизирана програма на ICPP. Лекторската група осъществява и тематични курсове и семинари, съгласно изявените потребности на дадена социална група, организация или институция. ДППБ работи също по целеви програми и проекти” (източник: www.dppb.org ) .

Фокусирана върху решения психотерапия

Фокусираната върху решения психотерапия (ФРТ) по модела на Стив ди Шейзър и Инсу Ким Берг (Solution Focused Therapy, SFT) се практикува в България от 1992 (Аничкина, 2000). Моделът е въведен у нас от д-р Антон Кършуцки – психотерапевт от български произход, живеещ в Швеция. През 90-те години той организира тук двугодишно обучение.

През 1994 година се основава Дружеството на краткосрочните терапевти в България (Страхилов, 2000). През 2000 година дружеството има около 40 члена; дейността му се състои в организиране и провеждане на обучителни семинари за студенти и професионалисти, създаване на национална мрежа от специалисти по ФРТ и поддържане на връзки с други помагащи професии. През 1995 година някои от членовете на дружеството са приети за членове на Европейската асоциация по кратка терапия, чиято конференция през 1997 година се провежда в София.

В последните години обаче дейността на дружеството изглежда отслабва. Понастоящем най-активно в тази модалност работи т.н. ПИК център в София. Неговият екип предлага обучителни семинари и в области, различни от терапията: „ритийминг” (ефективна работа в екип), създаване на умения за конструктивна комуникация, за управление на компетенциите и др.

Когнитивно-поведенческа психотерапия

Първият семинар по когнитивно-поведенческа психотерапия (КПП) в България се провежда през 1998 година от английски преподаватели – Пол Салковскис и Хърмин Греъм (Лазарова, 2000). През май 1998 година се основава Българската асоциация по когнитивно-поведенческа психотерапия (БАКПП). Понастоящем тя има 69 редовни членове (източник: www.bacbp.org). През май 1999 в София се провежда Югоизтгочноевропейска регионална конференция по КПП, която същевременно е Първа годишна конференция на БАКПП. Акцентът се поставя върху обучението: преподаватели от Великобритания и Дания изнасят 9 уъркшопа.

От 1998 насам БАКПП организира обучителни групи в сътрудничество с Оксфордския университет. В последните години асоциацията се стреми да осигури поне 2 обучителни събития в годината (пак там). Асоциацията е член на Европейската асоциация на поведенческите и когнитивни терапии и е единствената организация в България, която акредитира когнитивно-поведенчески терапевти и консултанти. Програмата й за следдипломна специализация включва програма за диплома „Когнитивно-поведенческо консултиране” и програма за диплома „Когнитивно-поведенческа психотерапия”.

Методи, непредставени в Българската асоциация по психотерапия

Хипноза и трансперсонална психотерапия

През 1999 година е създадена Българската асоциация по хипноза (БАХ). Нейните членове използват в работата си хипноза, сугестия и променени състояния на съзнанието (Николов, 2000). В БАХ членуват психолози, лекари, стоматолози, специалисти по речеви нарушения и студенти от тези специалности.

Целта на БАХ е да съдейства за развитието и прилагането на целия спектър теории и подходи, свързани с хипнозата, както и за провеждането на психофизиологични и психофармакологични изследвания.

БАХ провежда обучителни курсове с продължителност между

54 и 108 часа, както и национални и международни семинари и конференции.

През 2006 година във Варна е учредена Българската асоциация

по трансперсонална психология и психотерапия (БАТПП) като организация на психолози, психотерапевти и лекари, желаещи да се обучават и да работят в областта на трансперсоналната психология и психотерапия и по-конкретно с метода на холотропното дишане на Станислав Гроф.

Гещалттерапия и транзакционен анализ

Неотдавна стартираха обучителни програми по тези два метода, водени от обучители съответно от Европейската асоциация по гещалттерапия и Европейската асоциация по транзакционен анализ.

ЕMDR

В последните години Институтът за интегрално развитие в сътрудничество с чуждестранни специалисти предлага обучение по метода Eye Movement Desenzitisation and Reprocessing (EMDR).

Организация на психотерапията в България: Българската асоциация по психотерапия (БАП)

През 1993 година ориентираните към психотерапията специалисти – по онова време общо 18 човека, създават БАППК (Българска асоциация по психотерапия и психологично консултиране). Една част от тях са участници в Петъчния колегиум, други тепърва навлизат в психотерапията. „Психологично консултиране” идва от обстоятелството, че между учредителите има и двама училищни психолози: идеята е да се търси работи за свързването на училищната психология и психичното здраве. По-късно, когато асоциацията възприема стандартите и регламента на ЕАП, тя изважда

„психологическо консултиране” от названието си. Тази стъпка всъщност отразява и реалността, тъй като по това време училищните психолози не членуват повече в асоциацията. На 29.01.2006г. на Общо събрание Българската асоциация по психотерапия и психологично консултиране (БАППК) се преименува в Българска асоциация по психотерапия (БАП). БАП определя за своя цел да обединява, при запазване на различията и представлява лицата, които практикуват или са в процес на обучение по психотерапия, в името на чистотата и престижа на професионалната им дейност, в техен интерес и в интерес на техните клиенти.

Асоциацията е регистрирана като неправителствена организация на 23 ноември 1993 година. 18 години по-късно, през 2011, Общото събрание по предложение на тогавашния Управителен съвет взима решение 23 ноември да бъде обявен за Ден на психотерапията.

В 2013 година асоциацията има над 100 индивидуални члена и девет групови: дружествата по психодрама и групова психотерапия, по фамилна терапия, по позитивна психотерапия, дружество на краткосрочните терапевти, неорайхианското дружество, Българско общество по аналитична психология К.Г. Юнг, асоциациите по музикотерапия и когнитивно-поведенческа психотерапия и Групата за развитие на психоаналитичната практика в България. Общия брой на членовете на асоциацията надхвърля 530 души – една част от тях са дипломирани психотерапевти, повечето от останалите се намират в обучение. Измежду индивидуалните членове има представители на почти всички практикувани в България психотерапевтични модалности: напр. психоанализа, психодрама, Юнгианска анализа, личностноцентриран подход, ориентирана към решения краткосрочна терапия и др.

От 1996 година БАП е член на Европейската асоциация по психотерапия (ЕАР) – една организация, обединяваща около 130 000 психотерапевти, получила от Европейския парламент статут на консултираща организация и целяща да въведе хармонизирани стандарти за обучение и практикуване на психотерапията в европейските страни. Програмен документ на ЕАР е т.н. Страсбургска декларация от 1990 година, според която:

Психотерапията е независима научна дисциплина. Нейното практикуване представлява независима и свободна професия.

Обучението по психотерапия се извършва на висококвалифицирано научно равнище.

Многообразието на психотерапевтичните методи е осигурено и гарантирано.

Обучението по психотерапия включва теория, себепознание и практика под супервизия. Придобиват се необходимите познания за различни психотерапевтични процеси.

Достъп до обучението е възможен на основата на различни

предварителни квалификации, преди всичко по хуманитарни и социални науки.

Виждането на психотерапията като независима научна дисциплина и независима и свободна професия означава, че обучението по тази дисциплина има собствени стандарти и практикуването й се извършва съгласно специфичен регламент (законодателство). То включва задължително три основни елемента: лична психотерапия, теоретични семинари и обучение, както и практическа работа под супервизия. Съгласно изискванията на ЕАР, приети и утвърдени от БАП, тези елементи са разпределени в общо- подготвителен компонент от минимум 1800 часа и специализиран компонент от поне 1400 часа, изискващи от кандидатите обща продължителност на този развитиен процес от най-малко 3200 часа, в допълнение към вече придобитото от тях образование в научните области на хуманитарните или социалните науки.

Понастоящем БАП е Национална присъждаща организация. Това означава, че е единствената организация в България, оторизирана от ЕАР да присъжда Европейския сертификат по психотерапия – удостоверение за правоспособност, валидно в страните от Европейския съюз. Преди няколко години асоциацията създаде Работна група по стандартите за обучение и практикуване. Тази група е изготвила стандарти, отговарящи на стандартите на ЕАР. Главна цел на групата – както и на асоциацията – е в обозримо бъдеще в България да бъдет приет Закон за психотерапията, който да я регламентира като отделна професия. Една от първите дейности на групата беше създаването на проект, който получи финансиране от Женевската инициатива в психиатрията; целта му беше да подготви предложение до Министерството на здравеопазването, Министерството на труда и социалната политика и Министерството на образованието и науката, съдържащо критериите за обучение и практикуване на психотерапия, насоките за създаване на Национален регистър на психотерапевтите и процедури за присъждане на Европейския сертификат по психотерапия.

Действително в Закона за здравето от 2005 година бе включен текст, регламентиращ практикуването на психотерапия в здравните заведения. Макар и не същия, който предложи БАП, този текст може да послужи като основа за по-нататъшна дискусия, включително и във

връзка с приемането на Закон за психотерапията. През януари 2007 година Министерството на здравеопазването издаде „Наредба № 1… за условията и реда за провеждане на медицинските дейности, свързани с лечението на лицата с психични разстройства”, в която между другото се определя и специалисти с каква квалификация може да практикуват психотерапия в лечебните заведения.

Правните аспекти на професионалната среща между пациентите и психотерапевтите са в процес на засилено законово регламентиране в цяла Европа, където психотерапията се разглежда като самостоятелна свободна професия и с инициативата на ЕАР вече е правно уредена в Австрия, Германия, Италия, Швейцария , Франция и други страни.

В България процесът на разработване и внасяне на Законопроект за психотерапията, който да регламентира професионалната квалификация и добрата професионална практика в областта на психотерапията, беше иницииран от БАП преди повече от пет години и също вече навлиза в етап на финализация. Този Закон за психотерапията, както всички навременни и целесъобразни правни актове, се стреми да опише и регламентира във вид на правна норма вече съществуващите взаимоотношения между обществените нагласи и очаквания за предоставяне на квалифицирана и компетентна психотерапевтична помощ от една страна и наличните подготвени и сертифицирани практикуващи психотерапевти от друга, гарантирайки правно качеството на предоставяната психотерапевтична помощ и защитавайки взаимните интереси както на пациентите, така и на психотерапевтите.

В основата на Законопроекта е заложен „компетентностния модел” за професионално развитие и практика, основаващ се главно на това, което психотерапевтът трябва „да знае и може”, а не единствено на вида университетско образование и диплома, които той би трябвало да „има”. Поради специфичната комплексност на предмета на психотерапевтичната практика, самият процес на обучение на специалистите-психотерапевти е по-скоро личностно-развитиен, а не дидактичен. Той е центриран не само върху преподаването на поредица от знания, а е насочен към процесите на съпровождане на индивидуалното развитие и себепознание на психотерапевта и засяга в крайна сметка неговият професионален идентитет,

Психотерапевтичната практика сега

Както отбелязахме по-горе, до 1989 година в България нямаше психотерапевти, обучени по международно приети стандарти. Понастоящем по приблизителни преценки техният брой е около 100 във всички модалности. Това все още е крайно недостатъчно: за сравнение може да посочим, че в Австрия – една страна съпоставима по брой на населението с България – има над 7000 регистрирани според съществуващия там закон психотерапевти.

С цел да се гарантира пред клиентите, че психотерапевтите, към които се обръщат, имат необходимата квалификация, БАП разработва Национален регистър на психотерапевтите. В него се вписват само специалисти, получили обучение и дипломирани в едно от признатите направления на психотерапията. Засега регистърът е непълен: в него фигурират 48 имена, т.е. около половината от тези, които имат право да бъдат вътре. Причината вероятно е засега доброволният характер на вписването; при по-голяма активност от страна на отделните психотерапевти много скоро регистърът на БАП наистина би могъл да влезе в ролята на основен механизъм за саморегулация на професията до приемането на законодателство за психотерапията.

От 1 януари 2013 година в Националния класификатор на професиите и длъжностите под номер 2634-6004 е вписана професията

„психолог-психотерапевт”. Това е официално признаване на професията „психотерапевт”, но не отговаря на реалността – а именно, че има психотерапевти, които не са психолози – и също така не съответства на становището на БАП, че психотерапията е независима професия. Би трябвало професионалната общност да предприеме още усилия за извършване на необходимите промени във връзка с приемането на закона.

Макар и независима, психотерапията е професия от областта на психичното здраве и състоянието й зависи от състоянието на цялата област. Известно е, че като цяло психично-здравното обслужване у нас изостава значително. Неотдавна в едно радиопредаване български психиатър посочи, че според Евростат и Световната здравна организация България има най-ниските разходи за здравеопазване на глава от населението в Европейския съюз. Разходите за психично здраве са около 2% от всички разходи за здравеопазване, което е много по-малко, отколкото в другите страни. В сферата на психиатричното обслужване психично болните получават качествени медикаменти, но

липсват почти напълно други услуги – като например психологическа подкрепа, социална работа, дневни центрове и т.н. От много време насам психиатрията у нас негласно се смята за медицина от второ качество. Някои от психиатричните клиники наподобяват приюти от 19 век. Работещите в тях психолози и социални работници се броят на пръсти, а броят на психиатрите намалява. На много малко места се предлага психотерапия.

Като положително развитие в последното десетилетие може да се отчете нарастването ролята на частните практики и неправителствените организации, помагащи на хора с психични страдания. Понастоящем повечето от психотерапевтите работят в частния и неправителствения сектор. Като пример може да се посочи лечението на наркоманиите – там наред с частни психиатрични центрове психотерапия предлагат психологически служби и неправителствени организации. Друг пример са центровете, работещи със семейно насилие и жертви на политическо преследване. В такива организации работят повече психотерапевти, отколкото в държавните клиники. Вече съществуват и университетски консултативни центрове, например в Американския университет в Благоевград. Все повече се утвърждават т.н. „училища за родители” – образователни форуми, в които квалифицирани психотерапевти обучават родителите относно психологичните аспекти на отношението родител-дете и възможните психични проблеми, които възникват в това отношение.

Все пак може да се каже, че през последните години държавните системи на здравеопазването и на социалното подпомагане се отвориха повече за психотерапевични услуги. Понастоящем психотерапия и психологично консултиране се предлагат в редица области на медицината – напр. психиатрия, неврология, онкология – и в социалните грижи, особено във връзка с проектите за деинституционализацията, наркозависимостите, семейното насилие, правонарушенията, трафика на жени, грижите за деца и в частност за деца с увреждания.

Засега психотерапията не се заплаща от здравната каса. Безплатни психологични услуги се предлагат предимно от неправителствени организации в рамките на проекти с външно финансиране. В последните години се превърна в общоприето правило жертвите на природни или предизвикани от хората катастрофи, на големи пътни произшествия, на насилие в училище, или на

престъпления да получават безплатно психологично консултиране под формата на кризисна интервенция. Така че кризисната интервенция е може би най-забележимата за държавното управление психологическа дейност.

В заключение може да кажем, че качеството на психотерапията в България се подобрява. Ноите обучителни програми за психотерапевти по правило се въвеждат в сътрудничество с международните организации и съответствен на международните стандарти. Засега психотерапевтично обучение се предлага от частни институции; макар това да е така и в световен мащаб, би трябвало чрез своята професионална организация българските психотерапевти да положат всички усилия за обвързване на обучението с университетите. Университетско обучение по психотерапия се предлага вече в много страни, а съществуват и психотерапевтични университети – напр. Университетът „Зигмунд Фройд” във Виена или Международният психоаналитичен университет в Берлин. У нас вече има опит във възприемането на психотерапията от водещи университети, но създаването на обучителни програми и провеждането на научно- изследователска дейност все още са задачи за бъдещето.

Вероятно е в близко бъдеще броят на квалифицираните психотерапевти да се увеличава. Като пречка в това отношение може да се посочи, че мнозина се въздържат да започнат психотерапевтично обучение, защото не са сигурни, че тази професия ще може да осигури съществуването им. Действително все още твърде малко са тези, които могат да гарантират прехраната си единствено от провеждането на психотерапия. Все пак може да се каже, че професионалната идентичност на психотерапевта е вече налице; въвеждането на законов регламент би трябвало да доведе до повишаване на обществения престиж на професията. Макар да постигнахме забележителен напредък в последните 20 години, ние трябва да положим още много усилия, за да доведем професията си до тази обществена значимост, която е успяла да постигне в развитите страни.

ЛИТЕРАТУРА:

Алгафари М. (2000) Българско неорайхианско дружество. // Бюлетин на Българската психиатрична асоциация, No. 1.
Аничкина A. (2000) Краткосрочна психотерапия. Ibid.
Атанасов Н..(1997) Психоаналитичното движение в България в периода между двете световни войни. // Юбилеен сборник на Института по психология. София: Академично издателство “Марин Дринов”.
Атанасов Н., Станчев Д., Тарашоева Г. (2005) Психотерапията като професия. ІV национален конгрес по психология: сборник от научни доклади на конгреса, издателство София Р.
Байчинска К. (2001) Лична комуникация.
Бончева И. (2000) Дружество по позитивна психотерапия в България (ДППБ). Ibid.
Гроф С. (2000) Психология на бъдещето. София: ЛИК.
Данаджиев С. (1912) Психиатрическото дело у нас и нашите съседи. // Миленков

K. и Попов Хр. (1983).

Димитрова M. (2001) Лична комуникация.
Колев Н. (2001) Лична комуникация.
Лазарова И. (2000) Когнитивно-поведенческа психотерапия. // Бюлетин на българската психиатрична асоциация, No. 1.
Михова З. (2000) Фамилна терапия и Българската асоциация по фамилна терапия (БАФТ). Ibid.
Миленков К. и Попов Хр. (1983) Основоположници на българската психиатрия. София: Медицина и физкултура.
Николов М. (2000) Българска асоциация по хипноза (БАХ). // Бюлетин на българската психиатрична асоциация, No. 1.
Станчев Д. (2000) Българско дружество по психодрама и групова терапия (БДПГТ). Ibid.
Страхилов Б. (2000) Общество на краткосрочните терапевти в Република България (ОКТРБ). Ibid.
Тарашоева Г. (2000) Психодрама и групова психотерапия. Ibid.
Томов А. (2000) Българска асоциация по музикотерапия (БАМ). Ibid.
Atanassov N. (2002) Bulgaria. In: Pritz A. (ed.). Globalized Psychotherapy. Vienna: facultas.
Kamen G. (1992) The development of the Bulgarian psychoanalytic movement. Paper presented at Yale University, June 18-20.
Kinkel J. (1922) Zur Frage der psychologischen Grundlagen und des Ursprungs der Religion. //Imago 8, No. 1-2.
Krestnikoff N. (1929) Die heilende Wirkung künstlich hervorgerufener Reproduktionen von pathogenen affektiven Erlebnissen. //Arch. Psych. u. Nervenheilkunde, 88/3, S. 368-410.

Kutter P. (ed.) Psychoanalysis International: a Guide of Psychoanalysis througout the World, vol. 1. Stuttgart: frommann-holzboog.
Schipkowensky N. (1965) Jatrogenie oder befreiende Psychotherapy. Leipzig: S.Hirzel Verlag.
Tomov T. and N. Atanassov (1995) Psychoanalysis in Bulgaria. In: Kutter P. (ed.). Psychoanalysis International: a Guide of Psychoanalysis througout the World, vol. 2. Stuttgart: frommann-holzboog.
Tögel C. (1983) Wilhelm Wundt und seine bulgarischen Schüler. Leipzig: Zeitschrift für Psychologie, B. 181, No. 1.

За авторите:

Доц. д-р Никола Атанасов, психоаналитик, преподавател по клинична психология; бивш председател на Българската асоциация по психотерапия (2006-2009)

Департамент по конгинивна наука и психология, Нов български университет – София 1618, бул. „Монтевидео” 21

e-mail: n.atanassov@gmx.net http//: www.nikola-atanassov.org

д-р Димо Станчев, психиатър, психоаналитик, психодрама- терапевт, председател на БАП

Началник на отделение “Консултиране, интервенции и психотерапия” към Център по психично здраве и превенция – ВМА, ул. “Г. Софийски” №3

e-mail: dimostantchev@gmail.com