Представяне на метода “Психодрама, социометрия и групова терапия”
д-р Давид Иерохам, 11 април 2010 г.
4та Национална конференция по психотерапия (9-11 април 2010, Варна)
Психодрамата има няколко утвърдени тези, които са провъзгласени от нейния автор Яков Морено. Повечето от тях са известни на психотерапевтичната публика и аз ще ги спомена тук по-скоро информативно, без да се спирам на всяка от тях поотделно:
-
психодрамата е наука, която изследва истината с драматични методи;
-
психодрамата използва терапевтична обстановка в която се опитва да включи всички модалности на живота, като време, пространство, реалност и космос и да достигне до всички детайли и нюанси на живота;
-
психодрамата се занимава с междуличностните отношения, които по някакъв начин са отражение на личния свят на човека;
-
психодрамата е част от една триада, а именно – психодрама, социометрия, групова терапия;
-
човекът е и творец, и сътворен. С това се свързват идеите на Морено за креативността, спонтанността и културните консерви (шаблони);.
-
тезата за ролите и за това, че Азът се проявява чрез своите роли или, че във всеки един момент от своето съществуване взаимодействието на човека със света и другите, са свързани поне с една роля;
-
във връзка или част от горната теза е, че човешкото развитие преминава през стадии, като в този процес единното възприемане на света се разделя на преживяване свързано с реалността и преживяване свързано с представите и фантазиите. Морено ги нарича първа и втора психични вселени. Впоследствие някои (Грета Лойдс) включват и трета вселена или способността за интегративно преживяване, което е преминаването към нова ролева категория;
-
във връзка с горната теза е и отбелязването на пет основни етапа на ролевото развитие, които са свързани с детското развитие и връзката на тези етапи с основните психодраматични подходи – дублиране, огледало, поемане и размяна на роли;
-
срещата и свързаната идея за “теле“;
-
locus nascendi , matrix, status nascendi и свързаните с това тези за нарушени “теле–отношения“ и последвалите разстройства в емоционалното развитие на личността;
-
ко-съзнавано и ко-несъзнавано, които са морениански термини и се различават от “колективното несъзнавано“ на Юнг и “несъзнаваното“ на Фройд .Те се отнасят до състояния, в които съществува взаимен процес, в който два или повече индивида са взаимно заключени в система от несъзнавани състояния.Тук Морено казва, че понякога не могат да се лекуват индивиди, които са тясно свързани помежду си, а интерперсоналната невроза между тях.
-
различните инструменти и фази на психодраматичното действие, както и самото действие от простото активиране до драмата с всичките последствия;
-
други, които не съм в състояние да възпроизведа в момента.
Приносът на Яков Леви Морено
Когато мислим за приноса на Морено към клиничната психотерапия не можем да не кажем, че той мисли психотерапията като част от културата и практически разширява mо свой и неподлежащ на имитация начин съществуващите дотогава теории в психотерапията, от психоанализата до екзистенциалната психотерапия и от индивидуалните подходи до работата с групи и общности.
Морено вижда психотерапията като средство, което се отнася както до пациента, така и до терапевта и което се стреми да продължи една голяма традиция на мисленето в изкуството, науката и философията, която изследва не само природата на света, в който живеем, не само природата на човешките същества в този свят, но също и ума на наблюдателя, на самия терапевт, изследовател, мислител.
Тук ще се опитаме да разгледаме малко по-подробно и все пак схематично някои от горните тези на Морено, които според нас остават в известен смисъл пренебрегнати, да не кажем подценени, от съвременната психодрама, социометрия и групова терапия. В същото време ролята им за формирането на психодрама-терапевтите е много голяма и отваря пространства за нови идеи в теорията и практиката не само на психодрамата, но и на психотерапията, като начин на мислене.
Проблемът за истината
Като че ли проблемът е да се научим да използваме непредсказуемия период от време, с който разполагаме, за да разберем истината за себе си, за живота си и за света, в който живеем. В психодрамата, човек е призован да се запознае с определен аспект от истината. Тази постановка на въпроса смущава и може би изглежда малко патетична. Повечето хора обаче знаят, че е най-сигурно, когато имаш чувството, че се опираш на най-близкото от истината, до което можеш да стигнеш.
С дефиницията на психодрамата като изследване на истината, Морено ни дава възможност да се присъединим и да станем част от хората, които правят изкуства, наука, философия и отваря заедно с Фройд, пространство за психотерапията в съвременната култура. Има нещо незадоволително в имитирането, а ако за нас е незадоволително, то е незадоволително и за пациентите, които лекуваме или хората, с които живеем или работим. Практически индивидът жадува истината и страда от недохранване във всякакъв смисъл, когато живее в имитации, което води до отравяне и недохранване на личността.
Ненапразно една от отправните точки за Морено е Шекспир и той говори за Шекспирова психотерапия. Защо? Това не е лукавство или странност, с които враговете на психодрамата, защото тук психодрамата има врагове и отвън и отвътре, определят Морено. Това е едно дълбоко разбиране, че истината е винаги свързана с красотата. Неслучайно, Морено търси първоначално в своята кариера на изследовател да намери подходящ израз на поетиката на отношенията. Тук Шекспир е естествен прото-автор.
Само ще припомня Хамлет и “пиесата в пиесата“, на която се възпроизвежда убийството на краля и всички са конфронтирани с истината, която знаят. Хамлет разбира от реакциите на публиката каква е тя и това в известна степен го спасява от преследващата го лудост, както и човечеството. Това може би е и първата психодрама. Психотерапията за Морено трябва да издържа на това, което се нарича естетически критицизъм, защото е свързана с реални хора и не бива да бъде скучна и затворена в това, което наричаме ограничения на родители, учители, терапевти и често пътуващи лектори. Ако съществуват такива ограничения, липсва пространство за развитие на субекта, включително и на професионалиста.
Пространството или осветяването на сцената
Тук е втората теза, върху която искам да се спра – отваряне на пространство за растеж, утвърждаване на познание и на развитие, това, което се нарича психично акуширане. Това са функциите на психодрамата, но и не само. Тук са и образованието и родителстването и всеки, който е загрижен да даде възможност на пациента, детето, ученика, да се развие през придобиване на истински опит чрез преживяването на чувства, на мисли, които да дават възможност за адекватни действия в изследването и разбирането на реалността.
Това става на сцената и в добавъчната реалност, които предоставя психодраматичното действие. Същевременно при формирането на стандартите и на професионалистите е от изключителна важност да оставим това свободно пространство за развитие именно в перспективата на професионалното формиране. Тук това, което ще подчертаем, е, че пространството практически е свързано със спонтанността, като двете понятия се изразяват взаимно като двете страни на прозрачен лист хартия.
Тезата за времето като четвърто измерение на пространството
Това е следващата теза, върху която искам да спра вашето внимание. Според нас не би имало смисъл Морено да говори за времето като универсален феномен и да го свързваме само с идеята за тук и сега и идеята за психоанализата, която се занимава само с миналите събития, за което Морено казва, че е и първото му несъгласие с Фройд.
Според мен, Морено е имал ясното чувство за това, че във фазата на действие или на отваряне на сцената, както го наричаме ние, времето върви в две, ако не и в повече измерения. Най-общо, едното е времето на сцената, а второто време е времето в публиката.
Интересно тук e преживяването на водещия, който знае нещо и за двете и е необходимо да следи и за двете протичания. Трудностите не свършват дотук, защото според нас времето протича по различен начин по време на самото отиграване от протагониста и прилагането на различните подходи, като е свързано с идеята за пространственото разположение на отношенията на сцената.
Ще дам пример: “Майка се опитва да говори със сина си, като още на втората дума говоренето се превръща в скандал, в който няма никаква вероятност да се чуе каквото и да е. Водещият дублира протагониста, който е майката, като по този начин въвежда едно вътрешно измерение на пространството, което се проектира и в дистанцията с антагониста. Следва дублиране от позицията на антагониста, което дава възможност той да бъде приет като съпротивляваща се част, която не се поддава на въвличане в живота (тук подчертавам – живота) на протагониста.
Протагонистът получава една възможност, в която да не мисли, че синът й е откъснат насилствено от нея. Последното настъпва на сцената по един по-естествен начин, който дава възможности да се преживее времето, не като несъществуващо или непрекъснато повтарящо се действие (циркулярно). Сцената въвежда линеарността на живота. По-точно животът придобива истинския си вид с начало (раждане) и край (смърт) и този процес е съпроводен с болки, раздели, което обаче създава възможностите за креативност и за автономност, както и създаване на пространства за учене от преживяванията и възползване от този опит.
Преминаването от сцената в третата позиция на огледалото дава и това следващо измерение на пространството и преживяването за време, което е свързано с чувството за реализирането на някаква промяна, която е първоначално в емоциите, а впоследствие и в мисленето, което в крайна сметка довежда до по-функционални отношения в реалността.”
Отношенията или “междуличностната невроза“
Друг елемент от психодраматичната концепция, на който ще се спра, са това, което е основното занимание на психодрамата, социометрията и груповата терапия, а именно отношенията. Те са основният обект на изследване и терапия. Бих искал обаче да обсъдим, какво значи това. Човек отива на психотерапия, за да преживее нещо необикновено, което ще му даде възможност да преодолее и страданията си. Дали обаче, ние се занимаваме точно със страданието, оплакването и съдържанието на проблема?
Ние твърдим, че това изобщо не е така. Ние се занимаваме с начина, чрез който пациентите се свързват с другите , описвайки между другото и проблемите си. Това не е самото описание, а начинът на описването, към който се прибавя реакцията предизвикана в публиката или на сцената, именно като не докрай осъзнат отговор на този начин. Практически затрудненията на пациента, чиято цел е да ги преодолее, не получават практически пространство за дискутиране, те се проявяват през неговия начин да взаимодейства с различните нива на групата, като неин член и също в различните фази на терапевтичното действие.
Ще дам пример: “Протагонистът описва болки в сърдечната област, които се случват при емоционални разочарования или възбудни състояния. За ролята на болката протагонистът избира член на групата, който страда от хомосексуални страхове, които обаче не са известни на груповите членове, а само на терапевта. В хода на действието протагонистът решава да размени болката за някой, който ще предложи любов. При една въображаема сцена наречена Ромео и Жулиета, протагонистът в ролята на Жулиета и помощният Аз в ролята на Ромео (друг член на групата), остават дистанцирани и самотни, като проагонистът не се решава да промени картината с нещо по-удовлетворително за развитието й. Впоследствие, в споделянето, протагонистът се обръща към помощния Аз, който е избрала да поеме ролята на болката, като казва, че би искала да разбере нещо повече за него и за това, какъв е в реалният живот. Той любезно отказва. Същевременно помощният Аз пита протагониста, дали той не се интересува и за неговия реален живот, но този път протагонистът казва, че няма нужда от това. Останалата част от групата остава доста безучастна и формална в споделянето на чувствата и личния си опит.”
Тук ще избягна всевъзможните интерпретации, като само ще кажа, че по-верни ще бъдат тълкуванията и вътрешната работа на водещия по отношение на цялата група и свързаните на този етап доверие и недоверия, както и страховете на членовете, дали групата би оцеляла при условие, че трябва да работи с по-сложни и противоречиви преживявания. Протагонистът беше в ролята на индикатор, който изразяваше на сцената и в споделянето точно тези групови проблеми.
Сцените на развитието и психодраматичните подходи
Сега ще премина на друго поле, съдържащо се в психодрамата, и това е полето на изграждането на психичните структури и връзката, която Морено изобретява между процесите на тяхното изграждане и психодраматичните подходи и структури. Начинът, по който психодрамата, социометрията и груповата терапия работят е вътрешно свързан с детското развитие. Морено говори за три последователни сцени, на които се разгръща развитието на детето. Първата е намирането на идентичността, втората е признаването на Аза и третата е признаването на другия. Всяка от тези сцени е съединена с една или повече “опорни фигури“.
Тези фигури отразяват чувствата на детето и ги подкрепят в тяхното изразяване. В психодрамата намирането на идентичността е свързана с дублирането, втората сцена е свързана с огледалото и третата с поемането на роля и размяната на роли. Тук искам обаче да обърна внимание на нещо друго, целият процес на психодраматичната терапия или обучение е практически процес, който до голяма степен отразява личностното развитие и преди всичко отношенията на индивида с майка му, бащата, групата и обществото, като това е, пак казвам, един последователен процес.
Собственият ни опит от нашето лечение в групи ни показва, че с развитието на груповия процес, колкото и дисфункционален да е понякога, стига да не се е разпаднал, ни се дава възможност да освобождаваме креативността си и способността си да придобиваме нови знания за себе си и другите чрез повишаване на степента си на разбиране и в двете посоки. Много ясно се вижда, че в процеса на работа, участниците в групите стават все по-умели в използването на основните психодраматични подходи, което е и развитието на личността на индивида.
Отношенията имат характер на раждане, развитие, преминаване през различни видове възрастови кризи и разделяне, съпроводено с преодоляването на болката от това.
Психична реалност / “обективна“ реалност
Тук ще премина към разглеждането на едно друго поле в Психодрамата, социометрията и груповата терапия и това е полето на психичната реалност и обективната реалност и начинът, по който психодрамата, социометрията и груповата терапия ги включват в терапевтичният процес.
Според нас разделянето на обективното терапевтично пространство на сцена и публика е необходимо да бъде коментирано и изследвано по-подробно и най-вече във връзка с преживяванията, които водещите имат по отношение на тези пространства в различните фази от воденето на сесиите.
Според мен, едно е състоянието на терапевта в началото на сесията, когато прави “пулсинг“ (pulsing), друго, когато катализира действието на сцената и друго, по време на споделянето. Същото се отнася и за членовете на групата. Те преминават през различните нагласи и състояния на основните роли – протагонист, помощен Аз, публика. Когато казвам различни състояния, имам предвид различни начини на слушане/чуване, различни начини на преживяване на отношенията със сцената, действащите на нея лица и публиката. Преживяванията са дълбоко интимни и са свързани включително и с вътрешното преживяване на пространството и времето.
Ако приемем, че сцената е отражение на вътрешната реалност в по-чист вид, можем да кажем, че на нея протагонистът се изправя не пред това, което трябва да бъде, а пред това, което е всъщност. Пред същото обаче се изправя и терапевтът, следвайки пациента. За да промени нещо протагонистът трябва да излезе между публиката в третата позиция и оттам да променя, каквото и да е. Какво става обаче през това време с водещия. Според нашия опит, препоръката да бъде близко и да чувства най-вече протагониста е вярна, но недостатъчна. Понякога в определени моменти публиката е тази, която има нужда да разбере коя е, какво е избрала да я изрази и дали ще приеме в крайна сметка, че изобразеното има нещо общо с нейните търсения.
Практически третото се споделя вече в реалността, в която преживяването на всички участници е трудно определимо, като при психотичните пациенти, които са принудени да се борят за реалността, отстоявайки я срещу враговете (психотичните изживявания).
Тук ще намесим семейството и ще подчертаем, че според нас, ако в психичната реалност, т.е. аналогиите със семейството играят главна роля, то в групата терапевтът винаги се отблъсква почти инстинктивно от тези аналогии, за да остане в сферата на едно свободно “теле” и по-малко в един оковаващ го трансфер. И тук възниква един от нашите практически въпроси, които ще зададем и по-късно, именно: В кой момент от собственото си преживяване терапевтът решава да излезе с протагониста на сцената?
Тук ще намесим семейството и ще подчертаем, че според нас, ако в психичната реалност, т.е. аналогиите със семейството играят главна роля, то в групата терапевтът винаги се отблъсква почти инстинктивно от тези аналогии, за да остане в сферата на едно свободно “теле” и по-малко в един оковаващ го трансфер. И тук възниква един от нашите практически въпроси, които ще зададем и по-късно, именно: В кой момент от собственото си преживяване терапевтът решава да излезе с протагониста на сцената?
Дали това не е моментът на неговото освобождаване и яснота или е моментът на неговото безсилие. Практически, именно определянето точно на тези чувства от водещия правят психодраматичното действие по-смислено. Ако обаче това не се случи, терапевтът трябва да приложи повече усилия за постигането на тази смисленост. Казано по друг начин, именно тук в терапевта се “сблъскват“ естетическото и спонтанното с “консервираното“ безумие на една програмирана предварително, обучителна или образователна логика.
Споделянето – един активен процес
Последният акцент, който искам да поставя, е върху споделянето. То е актът въвеждащ протагониста, а и цялата група отново в реалността. В него терапевтът е поставен на голямо изпитание поради изкушенията на защитите и на връщането на процеса в предишното дисфункционално състояние, т.е. страстта да повтаряш и повтаряш без да включваш новите преживявания в опита си.
Практически споделянето е противопоставяне на стремежа към повторение. Запазването на протагониста и на групата от безвремието, към което се стремим от раждането си. Според нашия опит в споделянето, терапевтът трябва да остане активен, като продължи да използва различните психодраматични техники, като дублиране, дублиране на цялата група, размяна на роли в самия кръг на споделянето и др.
Какво да бъдем като психодрама-терапевти и как да се формираме с най-малки загуби за самите нас?
Формирането според нас е необходимо да включва всички основни възгледи на Морено, като се опитва да ги разширява и проблематизира, използвайки обаче изцяло предоставените ни от Морено психодраматична лексика и теория, както и преживелищния опит от собственото ни обучение. В него е необходимо да се включат някои същностни за психодраматичния процес умения, които го отличават от другите терапевтични модалности, като начин на слушане от страна на психодрама-терапевта, сценично възприемане, усещане за едновременната работа с вътрешната и обективната реалност, разбиране за истината, разбиране за динамиката на групата на сцената и в залата, преодоляването на болката и работата с раздялата и други.
Необходимо е психодраматичната работа с обучаваните, а и с пациентите да е свързана със самата триада – психодрама, социометрия и групова терапия, а не с един или частично с две от нейните части.
Обръщане на специално внимание на работата в групата равностойно на това на сцената и по-специално на групово-драма динамиката. Теоретично запознаване и изследване на класическите случаи на психодрамата и др. Изследване на мястото на психодрамата между другите модалности с ясното съзнание какво тя им дава назаем и какво получава от тях. Полагането на особен акцент на личния опит в група, като се използва по-голямата част от обучението в работа в малка ежеседмична група, което е по-пълноценен терапевтично обучителен формат и др.
В заключение, но не и на последно място, ще изтъкна връзката на психодрамата с философията, социологията и изкуствата. Интимният свят на човека все още очаква своето човешко и естетическо описание, а не класификации и терминологични осчетоводявания. Именно тук психодрамата попълва празнината в човешката култура, започнала от Фройд, който за съжаление в своята топографска теория не определя мястото на културния опит. Това става впоследствие с изобретения, като обектните отношения, преходните обекти и психодрамата, социометрията и груповата терапия на Морено. Психодрамата превръща психотерапията не само в терминология, наука, но и естетика. Това се научава трудно.
Благодаря за вниманието!